Мога да затворя очите си и да си представя първия път, в който се озовах в обятията ти. Беше твърде разтърсващо за да го забравя. Всички предизвикателства, които ми показа. Веднага те познах, не по обещанието за лесен път, а по безбройните ти лабиринти и все-помитащото щастие да съм с теб. Понякога си назъбена, изпълнена с изненадващи ледени водопади, понякога ме караш да чакам и ме оставаш с несигурно бъдеще и липса на собствени сили да се справя.
Нищо не ме е правило по-безпомощна от силите на собствената ти стихийност. Имаш толкова имена. Толкова различни лица. Можеш да се окичиш с безценни кристали, или да обсипеш сводовете си с кал, но винаги си точно такава каквато си. Не ти е нужен грим, не ти е нужна светлината на ничии прожектори. И независимо дали някой ще те нарече красива или грозна ти винаги ще си с едно основно качество – неповторима.
Твоите форми, начинът по който изгубваш слънчевите лъчи в себе си и приютяваш живот, които е готов да се лиши от очите си за да усеща света. Всичко става приключение в твоите недра, изгубва светския си блясък и се среща с истинската същност на духа си. Действаш като огледало за скритите ми демони и мечти, а завръщайки се при теб винаги означава, че съм се завърна към мечтите си. Не знам как стана така, че те обичам толкова отвъд чистия разум на възрастните неща.
Знам, че няма да ми стигне живота да премина през всичките ти коридори, няма да танцувам из всичките ти зали, няма да успея да се докосна до всичките ти тайни. Обичам те дори, когато имам нужда да съм далече от теб. Друго нещо не е могло да запали повече пламъци в очите ми от това да си мисля за теб и как да стигна отново в прегръдката. Никога не съм си представяла, че нечия прегръдка може да ме направи част от планинска верига или скален масив. Такава прегръдка не винаги е мека и нежна, но винаги е прегръдка. Обичам те, защото ме срещна с точните хора, а с тях винаги се връщам към теб.
Станала си метафора на всичко в живота ми. В теб се научих да изследвам мислите си и както обикалям с фенерче в теб, така като с фенерче да насочвам светлината си към определени неща в живота. Усещането, че ще се върна в бездните ти или, че ще вися по високите ти вертикалите, че ще търся тайните на живота в теб или, че ще се изгубя посред блокажите ти е винаги много интензивно. Можеш да ме опияниш с лъжливото чувство, че съм откривател, но точно ти ме учиш на смирение, за това в центъра на историите ми никога не е важно човешкото постижение, нито това, че e разбулeна някоя от твоите тайни, а как се учим от преживяното в пещерните лабиринти на това да обичаме.
Любовта не винаги е обляна със слънце, никога не е лесния път, за нея си струва да се окаляш, раздърпаш и да се изгубиш. И не ме разбирайте погрешно, не е толкова страшно да се изгубиш, окаляш, раздърпаш и да вървиш по труден път. Точно така започва всяко едно приключение, с хора готови да преминат през всичко това, заради щастие да обичат.
Автор: Ния Тошкова, ПКСУ „София”
