Пещерен клуб и Спелео училище София
Пещерен клуб и Спелео училище София
Българска Федерация по Спелеология
Основно меню
Начало
Клубът
Спелео Училище
Технически описания
Новини
Форум
Галерия
Полезно
Контакти
Кой е тук?
В момента има 64 посетителя в сайта

Две шматки, резервата „Стенето“ и края на зимата Печат
Оценка на читателите: / 3
Слаба статияОтлична статия 
Последно
Автор: ПКСУ София   
Вторник, 22 Април 2014г.

Командировка ли бе да я опишеш…? Всичко започна съвсем невинно… Един ден невинния ми телефон нададе невинения си вой и сложи край на невинното ми излежаване в леглото… за следващите 4-5 дена (поне така си мислех в началото…). Вдигам го… отсреща Вили. Обяснява ми, че е замислила ходене до резервата „Стенето“ със научно-мазохистичната цел - зимно проникване и събиране на проби в Райчова дупка и Голямата яма… Направо едвам ме нави. Почнахме да се обаждаме на който се сетим, но за съжаление се оказа, че в момента има дефицит на луди с повечко свободно време.

Ден 1- ви. (16.03.2014г.) И така 3 дена след онзи телефонен разговор една шматка (Вили) тичаше към автобуса за Троян, където я чакаше другата, трижди по-шматкенска шматка (демек де аз). Последва едно шеметно товарене на багажа. Шофьора гледаше лошо купчинката от 164 неща, на които трябваше да залепи лепенки…Абе превърнахме се в любимите му пасажери. Без особени премеждия стигнахме Троян. Купихме си още храна, подробна карта на Централен Балкан и потеглихме с бодра крачка към прохода Беклемето. По едно време решихме да спрем на една автобусна спирка в Троян и да си опитаме късмета. След половин час ръкомахане спря един младеж и каза, че може да ни хвърли 15-тина километра по- нататък. Радост голяма!!! Как се товарят раници със снегоходки, каски и палатка вързанa отстрани, в багажник на Голф 2ка няма да разправям. И така….10тина минути по-късно си седим на края на с. Балканец и се чудим кфи ше ги мъдрим. Почакахме, помахахме на колите….и те ни помахаха… и толкоз. Решаваме, че ще стопираме в движение.

Вървиме си ние, подминава ни поредния джип…и изведнъж джипа спира. От вътре се показва един жизнерадостен човечец, дето със семейството си е тръгнал през Беклемето за … незнам си къде. По-късно се оказва, мъжа е бивш пещерняк от клуба в гр. Троян и е прекарал с приятелите си 10 дена на дъното на Райчова дупка в опити да увеличат дълбочината и… е, те на това се казва късмет. Малко се позачуди като му казахме, че мислим да влизаме там… после ние се позачудихме защо той се позачуди... В крайна сметка 2 дена по- късно ни стана ясно. Без проблеми и в сладки приказки стигнахме паметника. Вземаме си довиждане с тези прекрасни и усмихнати хора и потегляме към резерват „Стенето“. Пътеката е супер живописна. Пред очите ти е едно море от върхове… направо дъха ти спира. Към 17.30 стигнахме едно супер удобно местенце за лагер, край едно поточе. Много близо до Голямата яма… абе идилия. Опънахме си палатката направихме си чай и отнесохме плувките… само за това имахме сили. Нямахме сили дори да пристегнем както трябва въженцата на палатката. Няколко часа по-късно времето стана доста духовито…вече си представях как излизаме от палатката и прониквачката с целия инвентар за дупките е отвят някъде в поточето. Оказва се, че не е толкова страшно. Просто пространството между двата слоя на палатката се беше напълнило с вятър.

Ден 2ри. (17.03.2014г.) Ставам с гадното чувство, че съм се успал както обикновено. Оказва се, че досадно бодърствам в 7.30. Гледам плътната облачност и се почесвам по… шапката. Почвам да правя чай, мотам се, търся обхват. Най-накрая края към 9.30 Вили се излюпва от палатката със странното чувство, че е станала много рано. Лекинко и призлява кат разбира, че е спала 15 часа. Закусваме некви много вкусни неща. Помързелувах си в чувала докато Вил си надписваше епруветките. Някъде към 11 часа почнахме да са приготвяме за дупка. Мързела изчезва и настава обичайната прекрасна кочинка на поляната… направо за снимка си беше. По план днес трябваше да влезем първо в Голямата яма, после в Райчова, но това беше просто някъкъв план… нищо повече. Според GPS-а пещерата се намираше в едно дере. Тръгваме по рекичката във въпросното дере и в един момент реката изчезна. А си беше със сериозен дебит. Тогава си нямахме представа, че ще газим във същата тая река няколко часа по- късно. Без проблеми намираме входа на пещерата. Не успяваме да скочим в дупката. Влизайки си мисля дали като излезем няма да сме изненадани от някоя виелица, която ще е издухала лагера в съседното дере…

На 20тина метра след входа стигаме до първото прагче. Някой болен от шизофрения бимбаец е сложил там дървена стълбичка (не изглеждаше да е било скоро). Весело и щастливо достигаме следващата зала, където виждаме още една стълба с доста по-футористичен дизайн от първата. Подминаваме я с надеждата да не ни се налага да я ползваме. След 50тина метра по основната галерия пещерата става доста тясно. Решаваме, че ще почваме да събираме биологичен материал (Вили – проби за гъби, аз ще търся пещерни безгръбначни). Пътьом на връщане решаваме да проверим едни разклонения, като се надявахме да намерим 2рият етаж на пещерата. Качихме едно 3 метрово прагче и попаднахме на едни леко лабиринтни участъци. Тук се почна веселбата. Пак излязохме на реката, която бяхме изгубили на повърхността. Гледката беше доста по-запомняща се… или поне така ни се стори. В един момент бяхме почти убедени, че прагчето със втората стълбичка е качването за втория етаж на пещерата. Самото то представлява симпатичен 3 метров надвес. Нямаше заковани каквито и да било опори. Имаше единствено един дебел и крив ... (стълбичка имам в предвид). Е тука купона се превърна в циркаджилък. Успяхме най-накрая да качим някак си шибаното прагче. Помотахме се в лабиринта, посъбирахме пробички. Излязохме пак на реката и след една каминка стигнахме до единствения отвес. Това беше доста внушителен меандър, в дъното на който реката продължаваше пътя си… Пуснах въженцето, като се бяхме разбрали с Вили да сме с един комплект джаджи… странно решение ама… И така стигнах дъното, Вил изтегли джаджите и след малко, и тя кацна на дъното на отвеса. Последваха обичайните дейности по събиране на биологичен материал. В един прекрасен момент решихме да си одим. Слагам си джадите и с невярващ поглед разбирам, че Вил е забраблила педалчето ми…(No comment…) добре, че имах неква лента. Като издрапах отвеса намерих педалчето ми прилежно поставено на площадката преди отвеса. Адски смешно ми беше . Направо се заливах от смех. И така леко по- леко тръгнахме към изхода. Стигнахме до прословутото прагче и тогава си е** мамата… буквално. Слизането на прагчето само по себе си беше цял циркаджийски номер, достоен за фестивала в Монте Карло!!! Пуснахме двойно въже, вързах си едно стреме и си пъхнах единия крак вътре. Идеята беше със другия да стъпя на земята, НО… Стремето се оказа прекалено високо и не мога да си откача крака. Не мога и да стъпя във възела… прекалено високо е… Вися си аз със главата на долу и Вили тръгна да слиза, за да ме развърже … Малко след случката със прагчето бяхме навън… под хилядите звезди и ясното небе… идилия. Все още имахме леко безумната идея след 10 часа в Голямата яма, да влизаме в Райчова дупка, но със всяка изминала минута около палатката и със всеки погълнат залък ни идваше акъла в главите. Не ни се влиза и в палатката… такова вселенско спокойствие е навън.

Ден 3. (18.03.2014г.) Мързеливо се излюпваме от чувалите към 10 часа. Времето е супер. Няма нито едно облаче. Вятър почти няма. Обичайното хапване, правене на чай. Нахлузваме кирливките и към 12 тръгваме за дупката, която е в съседното дере. Пътьом намираме GSM обхват и даваме контролно време. Без особено лутане намерихме входа. В еуфорията си неволно съм забравил да закопчея ципа на GPS-a. Резултата- 15 минутно отчаяно търсене на търсене игла в купа сено, завършващо с хепи енд. Весели и щастливи се пъхваме в дупката. Стигаме до прагчето, за което бяхме взели въженце. На дъното му виждаме първите поточета и първите спящи прилепи. Тръгваме по водата…само надолу. За голяма наша изненада имаше доста малки подковоноси (Rhinolophus hipposideros). Нямахме абсолютно никакви данни какви прилепи зимуват в тази пещера…както и нямахме данни за зимни прониквания до „Дъното на Булгаристан“ (май няма много луди, дето да одят там зимата ). Решаваме, че Вили ще събира проби за гъби, а аз ще броя прилепите и ще търся пещерни безгръбначни. На около -70 -80м. разбираме, че водата в дупката е повечко от очакванията ни…стана ни ясно и защо онзи човек, дето ни метна до Беклемето ни гледаше малко странно, като му споделихме къде отиваме. Вече бях порядъчно мокър, Вили също, но пък настроението беше на 6… неочакваното зимовище на прилепи, подходящите места за събиране на проби и тук таме срещнатите пещерни безгръбначни потдържаха ентусиазма ни. Иначе температурата в пещерата беше около 5 градуса… На около -100 излязохме на една доста голяма блокажна зала. Имаше доста прилепи….абе и двамата имахме много материал за забавления. След това почнаха блокажите…няколко пъти бяхме на ръба да се откажем, тъй като не виждахме друг път напред, освен да легнеш в реката. А някак си ни се щеше да си спестим тия удоволствия. Е, все пак на едно място нямаше друг начин и много псуване…(главно от моя страна  и Докторе защоооооо от страна на Вили ) си продължихме. Вече не ни пукаше, че може да ни се наложи да лягаме в партер и ще се мокрим под каските. По едно време зацепихме, че стрелките, на които не обръщахме никакво внимание от самото начало ни показваха ключовите места в блокажите…И двамата нямахме навика да се ориентираме така ама тук се оказа, че това върши работа. Не след дълго излязохме на една галерийка, която води до изключително красива зала с много вторични образувания, нещо като водна пързалка и т.н. Тук към основната подземна река се влива един страничен приток…. и така тя става с дебит около 20л/сек. От тук нататък галерията започва бързо да набира денивелация. Става стръмна, готина и с много малки блокажи… колкото да не отвикваме от тях. Тъй като и двамата бяхме доволно мокри гледахме да се движим възможно най-бързичко. Спирахме само, когато видим подходящо място за взимане на пробички или купчинка гуано, където може да се крие някое непознато животинче. И така… Попадаме в поредната зала, в края на която се мъдри поредния блокаж. Гледката в супер впечатляваща. Виждаш как река с дебит около 30 литра в секунда изчезва в блокажа. Смело се хвърлихме да търсим път…ама път няма. Освен по реката. Ама от там не е много здравословно да се минава. Харесахме си една теснотийка в горната част на каменно глиненият блокаж. Вили се пъхна. На излизайки споделя, че ако се набутам там и се заклещя няма да може да ми помогне. Толкова е тесно. Напъхвам се в тесняка и осъзнавам че е супер тясно. Излизам и Вили реши да опита като за последно. На излизане леко се заклещва. Борбата беше безмилостно-жестока, а озвучаването- като в родилното отделение според Вили…ако питате мен приличаше на нещо друго ;-). След успешното излюпване дружно решаваме…до тук сме. Другия път като има по-малко вода ше стигнем дъното. Тръгваме назад. Аз за последно опитвам да се кача в горната част на блокажа от друго място. По едно време чувам Вили да се хили като хлапе, което току що е намерило тайните запаси от шоколадови бонбони на баба си „Подминахме дъното“ и сочи една стоманена плочка, оставена от русенският клуб „Приста“. Още като си стягахме багажа знаехме, че на дъното има таквоз нящо. Малко снимки за спомен. Хапваме набързо и газ на горе. Бая бързо стигнахме местенцето дето лягаш в реката…(мамка му пак забравихме да пуснем бързовара). Пеем си песнички, лазейки из поредния блокаж и мноо ни е забавно…въпреки умората и освежаващата температура в дупката. Стигаме до въженцето и след 5 мин. бяхме на вън. Часа е около 23.00. Бяхме изкарали 10 часа вътре…кефец. По пътя за лагера Вили се успява да намери обхват. Докато я чакам почна да ми става зверски студено и се смъквам в лагера, който е на 5 мин. Вили се появява след около 5 мин. Чак когато и двамата се смъкнахме в лагера разбрахме колко сме скапани, ама тва не ни пречеше да се хилим кат малки деца. Правим си чай и кус-кус. Няма по-вкусно нещо. Заспиваме като пребити към 01.30ч.

Ден 4. (19.03.2014г.) Ставане към 8-9ч. Някак си събираме кинкалерийката. Оказва се, че имаме около 2 кубически сантиметра кашкавал на човек, малко чай и полупрозрачен краишник хляб. Сещаме се за онзи хлебец дето го зарязахме при едните снегоходки. Тръгваме нагоре по баира към билото на планината. Ама гладни мечки хоро не играят….камо ли да носят багаж по баира нагоре. По едно време решаваме, че ще си тренираме хималайското темпо. 20 крачки, събираш си душицата, после пак … Познайте вече кое е любимото ни число? По едно време баира взе да става все по-полегат, а вятъра все по- силен. А гледката е…нема такава гледка. След около час и нещо виждаме съборетинката, където оставихме снегоходките и ХЛЯБА!!! Усещаме как въпреки умората едва ли не подтичваме. За нула време сме при изоставения хляб, блажено си похапваме на припек,. Кефим се на гледките към Рила и Централен Балкан и си мечтаем за щипка шарена сол. Когато няма шарена сол и чая е шарена сол. Как не сме се сетили по-рано. Нема такава вкусотия…честно, не се бъзикам. Ти да видиш, освен че се пие, че се пуши, чая се соли на филийка. Ставам, мятам раницата на гръб, а Вили ми се чуди отде ги взех тия сили… то и аз се чудя. И двамата бяхме вече леко неадекватни от преумора. 15тина минути по-късно бяхме на паркинга до Арката на Беклемето. Казваме здрасти на едни много симпатични мили хора, които малко по-късно ни вземат на стоп. Какво се случи в следващите няколко часа е друга бира… Историята завърши на другата сутрин на ЖП гарата в София.

Автор: Стоян Горанов

 
Къде ще ходим
Календар на републикански, клубни и други прояви...
Последни албуми в галерията
Поддръжка
Партньори

outsider_logo

Алпи

Стената

Go!Outdoor

Булинс

Популярно

 

© 2017 Пещерен клуб и Спелео училище София
Joomla! is Free Software released under the GNU General Public License.